Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down
Няма кастинг.
Не ни трябва и подходяща светлина. За декор - и дума да не става. А грим? Огледайте се!
Филмът се прожектира около нас - непрекъснато. Само трябва някой специален човек, наречете го усещащ (бил той малко или много мъдрец), но в никакъв случай месия, който да се погрижи точните кадри да застанат рамо до рамо в строевия ред на кинолентата.
Малко преди угасването на прожекторите, кино салонът мълчи в очакване… Макар и някой, някъде там да мърмори, а друг да блее, трети чоплещ семки или противно на всички - бели вече обелен слънчоглед. Докато тайфата зад мен шушука, а мъж и жена обсъждат дискомфорта от класическа постановка в Народния театър, неприятно офъкана от телефонните разговори на жена “културен хулиган”, обковът на мистериозната премиера не спира да кънти, хвърляйки горещи метални стружки по пода на педя разстояние от първия ред в залата.
Наковалня. Истина. Реалност. Не ни трябва повече. “Източни пиеси” предлага точно това!
Като измършавял фас, рано сутрин, миг преди да срещнеш “приятелите си”.
Като полагане на труд, някъде там, в царевичака… на майната си (че и отвъд) !
Като смачкан вчерашен вестник…
Като телевизия, изтъкана от лъжи и копелдашки издънки, прикривани от чистосърдечното проливане на невинна кръв…
Като едно безкрайно чакане на спирката… чакане на автобус, който така и няма да дойде…
Надежда или болезнена реалност?
Факт. Шибан факт.
На къси пасове. Като непрестанно ебане (може и отзад, може и отпред - без значение).
Няма място за цинизъм, няма място за вулгарност(и). Всичко е наоколо и непрекъснато заснема нова серия. Без продължение. Някои серии са по-кратки. И толкова добре се сливаме с тях, че… въобще не търсим признание, не търсим с поглед прожекторите (или изгасените тези, притихнали в омаята на нашият финален монолог). Не се надяваме и на награди. Защото сме…
Защото сме били…
И ще бъдем…
Диалогът сте го чували.
Емоцията сте я изпитвали. Най-малко я познавате и със сигурност ще почувствате болката в нея.
Пейзажите се рисуват пред вас, но “дежа вю”-то не спира да сигнализира с дразнеща червена лампичка, точно пред очите ви, че това не е забавен каданс, не е повторение, а - реалност.
Лента, така покорно девствена от излишна помпозност, натруфеност и комерсиално добавена режисьорска драма. Актуалност, макар и с лято закъснение, парещи възгласи и недоволство, с които се събуждаме всяка сутрин, mindcrush-ът, за който говорим със самотата си вечерта, малко преди лягане…
Шамар. Шибан шамар.
А точно когато профилът ти се избистря и яснота изгрява на небето, възвишен в разбирането си - прегръщаш волята… и тогава онзи шамар, шибаният, фактологически издържаният шамар те застига и плясва право през лицето.
Кървиш, неудържимо, плачеш, носейки торба-бреме…
Затворен талант. Винаги.
Затворена душевност. Талант във вечността.
И по-малко думи… Сълзите говорят достатъчно!
—повече от филм, това понякога е моята реалност ...
